Ще

Време е без страх да тръгна
към всичко онова,
което досега ми се струваше
далечно, чуждо,
време е да мисля за мига.

Защото малките моменти
са стъпките към моите мечти,
които дори сега леко замъглени
ще се избистрят скоро
и ще грейнат в нечии очи.

Това ли е?

"Това ли е?" сърцето пита.
Така ли свършва любовта?
И последната въздишка отлитна,
стопи се всичко във мъгла.

Стъмни се, беззвездно е вече небето,
не греят в него две очи,
потънали в зениците отсреща,
пламък вече не гори.

Това ли е? Може би, вероятно,
99% почти,
но никога тъй безвъзвратно
любовта сама не може да отлети.

Нощ

Нощта е мойто вдъхновение.

Тогава съблякла официалните дрехи

оставам съвсем неофициално сама.

Говоря с душата си и

слушам сърцето си,

и всичко разказвам на бели листа.

Нощем се раждам сякаш луната

събужда във мене друга жена,

която дълго в звездите се вглежда,

защото открива там свойта душа.

Не

И как да заспя,

как да сънувам,

как да отделя и миг дори

от стремежа вечно да търся,

да не пропускам и шанс един?

Ами ако точно когато

сънят натежи на клепачите нежни,

за миг се появиш ти

и пак тъй бързо изчезнеш?

Не, не мога да спя

дори и да знам, че в съня ще те срещна.

Относителност

Часовете, дните, годините, времето –

какво измерват всъщност те?

Чисто и просто продължителност

или отлетели и бъдещи мигове?

Как да измеря любовта си във време?

Да те обичам под час, до април?

Или да се отдам на щастливо безвремие

и да обичам, докато сърцето гори?

Леко

Посях малка семка,

а стана дърво,

пусна корени силни,

източи стъбло,

разлисти корона,

грабна светлина,

птичка дом си направи.

Порасна мечта!

Лека нощ

Лека нощ!

Във равен ритъм

сърцата ни нека заспят,

да тупкат заедно и се разлеят

ведно със звездната любов.

Тихо е.

Космическият прах се чува

като снежинки как тихо вали.

Превръща ни в души щастливи,

земни не, а вселенски, нали?

Лека нощ!

Не съм уморена,

не ми се спи.

Душата ми е упоена –

безкрайна, космическа, лети…

Обратно броене

До десет броих и се обърнах,

там вече беше празно –

празно легло, празни надежди,

липсващ куфар и едно писмо.

Отворих белия плик равнодушно,

сякаш прелиствам поредна глава,

а думите вътре яростно ме обгръщаха,

стягаха шията ми като триглава ламя.

Огън се сипеше, стана горещо.

Кълбета от дим дъха ми обвиха.

Думите жегваха неочаквано тежко,

жестоко, безмилостно, но някак сърдечно.

Побързах да скрия писмото във плика,

да спра бомбата за самоунищожение.

Но в миг осъзнах, че късно е вече,

отдавна тече обратно броене.

Лечебна сила

Не ви броя, сълзи горчиви!

Каква ли полза от това?

Ако ще река да станете, дали

ще се избистри моята душа?

Дали солта ви ще изчисти

всяка рана, причинена

от нечия безскрупулност дръзка,

от чужда завист и надменност?

Едва ли белега ще заличите,

едва ли силата ви е лечебна,

но всеки път щом усетя ви в мене,

аз се чувствам преродена.

Финал?

Финал? Каква е тази дума?

Отдавна забравила съм я вече.

От тихо пълзене до бурно препускане

не си спомням да е имало: „Стига вече!“

Финалът какво е?

Успех, постижение?

Няма финал, има спирки

за глътка вода, за кратко облекчение,

има спомени, битки, поражения,

но най-важното – има движение!

Танц

Думите сънят ми гонят

и преплитат се по листа.

Всяка бърза да разкаже

как точно тя с мене е близка.

Надпреварват се безумно,

прескачат препинателните знаци.

Ако знаят само колко много

техният танц за сърцето ми значи!

Многоточие

Ще бъда удивителна за кратко,

не за друго, а е изморително.

После за момент мисловен само

ще стана изразена въпросителна.

Точка лесно е да бъда,

някакси спокойно даже.

Но многоточие е нужно,

ако искаш да си забелязан…

Задача

Не ме мъчи със „утре“ или „бъде“.

Не чертай пътеки неизвестни.

Решението на задачата е просто –

сега + живей + аз съм + до мен си!

Пречистване

Изписах всички думи от душата си

и последната капка мастило засъхна.

И в най-дълбоките крайчета

не остана нищо недовършено.

Пречистих се от всичко струпано,

дълго с малки песъчинки изградено.

Като жълто пиленце излюпих се

и леко записуках вдъхновено.

Отворих място за мечтите си,

за нов живот – пулсиращ, буден,

готов да хвръкне – лек и весел.

Време е за АЗ – силна като лятна буря.

Двойна оферта

„Офертата важи за двама.“

„Стандартните стаи са двойни.“

„С кого ще дойдете на бала?“

„Половинки са поканени спокойно.“

„Аз“ обаче не е половинка,

а цяла вселена от разум и чувства.

От хиляди части пъзел сглобена

тя диша, решава, действа, изпуска

понякога да се влее във норма,

да бъде част от стандартната двойка.

Но „аз“ не би оцеляла,

ако е само половинка от нечие чуждо спокойствие.

Търсих те...

Във вятъра те търсих,

в южняка, който носи пролетната песен.

В листата на дърветата се сгуших

и в първите лъчи на слънцето те чаках да изгрееш.

В тревите търсих те,

тъй щедро надарили земята с лятна свежест.

И в морските вълни се гмурках

дано уловя те в натежалите рибарски мрежи.

В огъня се втурнах,

опияняващ до безумие душите

и там опитах се да зърна

горещите очи любими.

Търсих те…

А може би си там, където

вятърът подклажда огнен пламък,

завихря бури и безбрежно

морето става на жарава.

Взрив

В такива моменти те искам до мен,

когато в гърдите ми бушуват океани,

когато мислите ми като парчета от лед

се стрелкат безумно в космическа яма.

Точно тогава са ми нужни ръцете,

от чийто допир пониква трева,

които само с докосване нежно

в миг от дъжда създават дъга.

Точно в мига на мойто избухване

преди да се слея ведно със безкрая

твойта сила ми трябва да ме изпълни до пръсване,

за да мога отново да се създам изцяло.

Приятел ли?

Приятел ли?

Аз не искам да си ми приятел.

С приятели ходя на кино.

С приятели се разхождам във парка.

С приятели пийвам си вино.

С приятели се припичам на плажа.

С приятели ходя на танци.

С приятели следобед кафе пия.

С приятели до късно се забавлявам.

С тебе искам да съм част от филма.

С теб разходката да е във мене.

С тебе виното да се разлива,

докато разумът избледнее.

С теб слънцето да е в душата ми.

С теб животът да е танц.

С теб кафето горчиво да е,

а сладко в теб да изгоря.

Душа

Трудно се ражда душа.

Сред буря,
сред гняв,
след пречистване.

В чаша вода,
в приятелски смях,
в нежно усещане.

С тихо пристъпване,
с грохотен тропот,
с леко докосване.

В пролетна нощ,
в ароматна мелодия,
в звездно избухване.

Трудно се ражда душа
чиста и искрена.
Само в синхрона на две сърца
в обич вплетени истинска.

Спомен

Нима сега си само спомен?
Каква тогава е тази реалност?
Спомен ли е що ме пита:
защо, ако, дали, кога ли?

Споменът ли гъделичка ме отвътре
и кара ме да се усмихвам плахо.
В други мигове ме натъжава
и вика сълзите наяве.

Споменът ли ме прегръща
или твоите ръце това са?
Ако мога на това да отговоря,
ще мога да открия аз коя съм.