Пречистване

Изписах всички думи от душата си

и последната капка мастило засъхна.

И в най-дълбоките крайчета

не остана нищо недовършено.

Пречистих се от всичко струпано,

дълго с малки песъчинки изградено.

Като жълто пиленце излюпих се

и леко записуках вдъхновено.

Отворих място за мечтите си,

за нов живот – пулсиращ, буден,

готов да хвръкне – лек и весел.

Време е за АЗ – силна като лятна буря.

Двойна оферта

„Офертата важи за двама.“

„Стандартните стаи са двойни.“

„С кого ще дойдете на бала?“

„Половинки са поканени спокойно.“

„Аз“ обаче не е половинка,

а цяла вселена от разум и чувства.

От хиляди части пъзел сглобена

тя диша, решава, действа, изпуска

понякога да се влее във норма,

да бъде част от стандартната двойка.

Но „аз“ не би оцеляла,

ако е само половинка от нечие чуждо спокойствие.

Търсих те...

Във вятъра те търсих,

в южняка, който носи пролетната песен.

В листата на дърветата се сгуших

и в първите лъчи на слънцето те чаках да изгрееш.

В тревите търсих те,

тъй щедро надарили земята с лятна свежест.

И в морските вълни се гмурках

дано уловя те в натежалите рибарски мрежи.

В огъня се втурнах,

опияняващ до безумие душите

и там опитах се да зърна

горещите очи любими.

Търсих те…

А може би си там, където

вятърът подклажда огнен пламък,

завихря бури и безбрежно

морето става на жарава.

Взрив

В такива моменти те искам до мен,

когато в гърдите ми бушуват океани,

когато мислите ми като парчета от лед

се стрелкат безумно в космическа яма.

Точно тогава са ми нужни ръцете,

от чийто допир пониква трева,

които само с докосване нежно

в миг от дъжда създават дъга.

Точно в мига на мойто избухване

преди да се слея ведно със безкрая

твойта сила ми трябва да ме изпълни до пръсване,

за да мога отново да се създам изцяло.

Приятел ли?

Приятел ли?

Аз не искам да си ми приятел.

С приятели ходя на кино.

С приятели се разхождам във парка.

С приятели пийвам си вино.

С приятели се припичам на плажа.

С приятели ходя на танци.

С приятели следобед кафе пия.

С приятели до късно се забавлявам.

С тебе искам да съм част от филма.

С теб разходката да е във мене.

С тебе виното да се разлива,

докато разумът избледнее.

С теб слънцето да е в душата ми.

С теб животът да е танц.

С теб кафето горчиво да е,

а сладко в теб да изгоря.

Душа

Трудно се ражда душа.

Сред буря,
сред гняв,
след пречистване.

В чаша вода,
в приятелски смях,
в нежно усещане.

С тихо пристъпване,
с грохотен тропот,
с леко докосване.

В пролетна нощ,
в ароматна мелодия,
в звездно избухване.

Трудно се ражда душа
чиста и искрена.
Само в синхрона на две сърца
в обич вплетени истинска.

Спомен

Нима сега си само спомен?
Каква тогава е тази реалност?
Спомен ли е що ме пита:
защо, ако, дали, кога ли?

Споменът ли гъделичка ме отвътре
и кара ме да се усмихвам плахо.
В други мигове ме натъжава
и вика сълзите наяве.

Споменът ли ме прегръща
или твоите ръце това са?
Ако мога на това да отговоря,
ще мога да открия аз коя съм.

Цвете

Искам да съм малко цвете
в твоята ръка.
Да мога нежно да се сгуша
и нощем тихо да заспя.

А сутрин рано да се будя,
целуната от твоята усмивка,
листенца леко да разбуля
и да вдъхна твоята въздишка.

Дланите ти винаги да пазят
топлината в нежните листенца.
Цветният живот ще зрее,
обгърнат в твоите ръце горещи.

Strange

Words are no enough to speak out

The desire of the heart.

I wish I could sing them.

Or play them on the piano.

Or whisper them in your ear.

But my lips are numb.

Yet you can still hear

A soft melody,

A bird in flight,

A tremble of a flower,

A movement of a cloud,

Loud enough to break icebergs,

Smooth enough to caress a child.

For this is the voice that comes within,

Wrapping my body,

Reflected around me.

Resonate with me!

Хубаво е...

Хубаво е да е те има

в моите нощи да се връщаш.

в тъмното да идваш тихо

и аз в тебе да се сгушвам.

Сърцето ти как бие аз да слушам

и в неговия ритъм укротена

в сладък сън да се унасям

в топлата ти длан пленена.

Хубаво е да те има

и в утрото усмихнато и свежо,

когато преди слънцето да видя

събуждам се да видя тебе.

Пробив

Обичам я тази твоя усмивка,

която зад свъсените вежди

свенливо пробива си път,

леко извива крайчеца на устните ти

и проблясва в погледа студен.

Една секунда време и е нужна

да превърне ледения хлад

в слънчев лъч, огрял лицето ти. 

И отново отразявам се в погледа ти мек.

След дъжда

Усещам пак, че дишам след дъжда пороен.

Въздухът кристален е – хладен и свеж,

нахлува в спомените натежали,

избистря ги със полъх лек.

Върху ръката ми последна капка

дъждовна от слънцето блести.

Прозрачната и чистота напомня,

че животът в нея ще се прероди.

От капчицата-извор аз отпивам

и тя разлива се като река.

Потръпвам от живителната сила.

Пристъпвам, тръгвам... аз летя!

Препинателно

В междуредията се изгубих,

изпуснах препинателните знаци.

Не чух точката да вика: „Спри се!”

и прелетях през удивителната в края.

На запетайките се позамислих,

но нямах време да тълкувам.

През двуеточията красноречиви

направо в кавичките се втурнах.

Сега на показ съм като във пряка реч

с много въпросителни накрая,

в очакване на разяснително тире

към развръзката с многоточие в края...

Полет?

Най-трудно ми е да не мисля,

да пусна празното във мен,

да затуля светлината

и за миг поне да се откъсна.

Далече някъде да литна,

да съм по-лека от перце,

да се загубя във простора

без сама да знам кога и накъде.

Дори и в полета без мислен

краката ми остават на земята.

Къде съм аз?

Къде съм аз?

Дали в цветето, събуждащо се с първите лъчи

или в мравчицата, пълзяща по топлата трева,

или в морето, разбиващо вълните си в пясъка?

Или може би в облака, натежал от дъждовни капки?

Понякога съм в малкото дете, играещо си под дъгата.

А после пораствам сякаш изведнъж, с бели кичури в косата.

Къде съм аз?

Може би в тази цялата съвкупност

от сърдечен детски смях

и бръчици от остаряване,

по средата между безгрижност и мечти

и всекидневна реалност и отчуждаване.

Аз съм аз, когато търся,

когато имам много брегове,

когато знам, че на който и да стъпя

ще намеря малка част от себе си.

Пристан

Вземи ме!

Ето ме –

аз цялата

дойдох при теб,

за да остана.

Взех си куфара с надеждите,

мислите си опаковах.

Оставих някъде безбрежното

и идвам тук да пусна котва.

Вземи ме!

Ето ме –

аз цялата,

каквато никога

не съм познавала.

White

Winter snow has touched my feelings

And melted on them like on fire.

Emotions lost are now appearing

Fueled by a strange desire.

With your touch my heart beats faster

Pumping blood to every cell.

Though cold holds the world around us

I am warm and cozy in your spell.

Let it snow for every snowflake

Is an angel coming from above.

With every hug you grow me stronger

Reviving in me the ability to love.

Безтегловност

Трапчинката ми с тебе се усмихна,

а в погледа ми се роди звезда.

Сърцето ми се спусна в ручей бистър

и освежено по-силно затуптя.

Дали реалност е какво се случва

или съм още в моята мечта?

Въпрос ненужен щом все в тази

безтегловна унес искам да горя.

Октомврийски пейзаж

Тихо е. Чувам само листата,

нежно прегърнали изцяло земята

в пъстър есенно-оранжев килим.

Дори птиците са притихнали

в гнездата си, сгушени

по двойки в топлия пух.

А под дървото на пейката

тихо шепнат си две усмивки,

освежени от хладния дъжд.

Отгоре леко прокрадва се

октомврийското слънце

и с целувка създава дъга.

Есен

Две очи отново се събуждат,

за да посрещнат слънцето на есента,

да се изкъпят в капките дъждовни

и изпият на ябълките сладостта.

Усмивка във трапчинка се разлива

и грейва след дъждеца светлина,

която багри цветните одежди

от червено-жълти есенни листа.

Ръце отварят се в прегръдка нежна

поемат вятъра и свежия му хлад.

И сякаш всичко мигом се подрежда.

Спокойно идва в мене есента.