Препинателно

В междуредията се изгубих,

изпуснах препинателните знаци.

Не чух точката да вика: „Спри се!”

и прелетях през удивителната в края.

На запетайките се позамислих,

но нямах време да тълкувам.

През двуеточията красноречиви

направо в кавичките се втурнах.

Сега на показ съм като във пряка реч

с много въпросителни накрая,

в очакване на разяснително тире

към развръзката с многоточие в края...

Полет?

Най-трудно ми е да не мисля,

да пусна празното във мен,

да затуля светлината

и за миг поне да се откъсна.

Далече някъде да литна,

да съм по-лека от перце,

да се загубя във простора

без сама да знам кога и накъде.

Дори и в полета без мислен

краката ми остават на земята.

Къде съм аз?

Къде съм аз?

Дали в цветето, събуждащо се с първите лъчи

или в мравчицата, пълзяща по топлата трева,

или в морето, разбиващо вълните си в пясъка?

Или може би в облака, натежал от дъждовни капки?

Понякога съм в малкото дете, играещо си под дъгата.

А после пораствам сякаш изведнъж, с бели кичури в косата.

Къде съм аз?

Може би в тази цялата съвкупност

от сърдечен детски смях

и бръчици от остаряване,

по средата между безгрижност и мечти

и всекидневна реалност и отчуждаване.

Аз съм аз, когато търся,

когато имам много брегове,

когато знам, че на който и да стъпя

ще намеря малка част от себе си.