До десет броих и се обърнах,
там вече беше празно –
празно легло, празни надежди,
липсващ куфар и едно писмо.
Отворих белия плик равнодушно,
сякаш прелиствам поредна глава,
а думите вътре яростно ме обгръщаха,
стягаха шията ми като триглава ламя.
Огън се сипеше, стана горещо.
Кълбета от дим дъха ми обвиха.
Думите жегваха неочаквано тежко,
жестоко, безмилостно, но някак сърдечно.
Побързах да скрия писмото във плика,
да спра бомбата за самоунищожение.
Но в миг осъзнах, че късно е вече,
отдавна тече обратно броене.
No comments:
Post a Comment